31
May

Малък подарък, … но от сърце. – част 2

   Публикувано от: Петър Иванов   в категория: Пътеписи

Първа част|

Както всеки знае, когато чакаш нещо, времето тече бавно. Но неподдавайки се на никаква обработка удържах и следващият ден отмина почти нормално.

Дойде денят за стартиране на изненадата. Един ден преди рожденния ден. Какво да се прави, но с направените схеми и разчисления така се получи.

Станахме в 6:00, взехме подготвения куфар, раницата със малко сандвичи и вода и се качихме в колата. Ще се пътува на някаде. Това ме разконспирираха още предната вечер, когато извадих куфара, но нямаше начин. Не успях да го сваля незабелязано в колата, пък и не исках да развалям момента, с факта, че дадена блуза я няма или как така съм взел само един чифт обувки…. А, мерси!

В 7:00 пиехме първото си кафе, докато зареждахме с гориво на изхода от София. Времето се очертаваше да е много горещо. Сложихме очилата и потеглихме под изгряващото слънце. На всякакви подвеждащи и насочващи въпроси за дестинацията, изръмжах еднословно и еднозначно, давайки да се разбере, че няма начин и замълчах по темата като Костов след загубата на изборите. Но това не помрачи общото настроение и слушайки музика и разговаряйки за заобикалящите ни детайли се оправихме на път.

Към 8:00 навлязохме в прохода Петрохан. С една дума бих го определил като да пътуваш на Луната. Множеството дупки, бяха надупчили пътя, като швейцарско сирене. Имаше и огромни дупки, които гарантираха тотално неприятни моменти, при невъзможност да се избегнат. Много опасен преход. Но се постарах пристъргването на долни части от автомобила, ударите по джантите и разбиването на ходовата част, въпреки трепетите на сърцето ми, да не помрачават настроението ни. Сенчестата красота на прохода, дивната природа и радоста ни от предприетото пътуване ни остави добри впечатления от преминаването на прохода. Преминахме покрай Бързия, което ни върна към спомените за прекараните там детски лагери и истории. Въпреки, че сегашната гледка не отговаряше на миналото се посмяхме, сякаш сме отново около дванайсетгодишни. Около 9:00 ч. влезнахме в град Берковица. Градът се намира в област Монтана, трети по големина в областта след Монтана и Лом и административен център на община Берковица. Намира се е на около 25 км. от Монтана и на около 85 км. от София. Китният град, разположен в подножието сред нагънатите поли на Стара Планина в близост до границата със Сърбия, ни удиви със своето спокойствие и тишина. В далечината се вижда като застанал на страж величествения връх Ком. Красотата на града и местността наоколо ни заплени за отрицателно време. Едно наистина красиво място, което те грабва за един миг и остава неизменно в сърцето ти. След отново осъзнаване на поговорката “С питане и до Цариград се стига” открихме етнографския музей и до него къщата-музей “Иван Вазов”. Паркирахме. Нямаше коли. Хмм…

Нямаше никой.

Повъртяхме се неуверено и започнахме да опитваме вратите. На етнографския музей дворната врата бе отключена. Влезнахме внимателно и се озовахме в подреден двор, украсен в стила на музея, но се забелязваше, че е направено повече с желанието и отдадеността на уредниците, отколкото с възможности и материална задоволеност.

Но въпреки усещането за това, гледката бе красива. Сградата на музея бе съхранена във вид сякаш сме прекрачили в миналото. Една от сградите имаше вид на действащо жилище. Повикахме известно време, проверявайки за наличието на живот. В един момент дочухме говор и се показа уредника на музея. Леко ме напуши смях. Колко ли странни сме му изглеждали – едни такива ухилени, в ранната съботна сутрин, досадници.

Оказа се разбран и учтив човек.

Отвори ни музея и ни направи кратка презентация за богатата колекция от изложените експонати от бита, занаятите, културата и обичаите на региона през различните епохи. Колкото повече разглеждахме, толкова повече ни изпълваше жал, как едно развито занаятчийско селище в момента е оставено доста обезлюдено, без препитание, на разрухата и произвола на съдбата. От уредника научаваме, че видиш ли голяма част от сградите на музейния комплекс били реституирани. А после Америка била страната на неограничените възможности. Дали там можеш да си върнеш нещо, което е с архитектурна стойност и обявено за част от музей? Вътрешно ни изпълни поредното чувство на безсилна ярост. Чувство, което напоследък сякаш се превръща като част от ежедневието, заобиколени от безнаказаността и безчинствата навсякаде. Докога? Научаваме, че един от архитектурните паметници – конакът /ако не греша/, бил една от реституираните сгради. Въпреки реституцията и проявен малко късно здрав разум бил забранен да се разрушава и строи на мястото. Но случайно се запалва и в момента мястото е в поредното патово състояние. Не се оправя и реставрира с цел да се печели от туризъм, за което мястото е подходящо. Не се и строи нещо друго. За момента, който явно ще продължава още дълго, мястото изпълва с вида си с болка поради трагичността на ситуацията. Докога?

След обиколката на музея и взимането на печат за посещение, уредника учтиво ни завежда и отключва и къщата-музей на Иван Вазов. Запознава ни с част от историята и архитектурата на дома.

Научаваме, че тук Вазов е прекарал, докато се лекува и работи в Окръжния съд, някои от продуктивните си години. Виждаме рисунки и снимки на автора, които коренно се различават от наложеното му мустакато амплоа. На моменти, гледахме с недоверие изложените му портрети, искренно съмнявайки се, че са негови. Има изложени части от произведения и други притежания и спомени от бележития българин. На първия етаж има изложен интересен макет, с постройките, част от къщата от времето на разцвета на града. Интериорът е в типичния стил на постройките на богатите домове от времето в края на 19 в.

Излезнахме навън, където си поговорихме общи неща и допълнително уредника ни насочи към местността “Калето”, останки от римска вила край с.Калиманица, местността “Синия вир, Лесковското градище и некропола край него, връх Ком и хижата и още интересни места за посещение. Учтиво му благодарихме за проявеното усърдие, пожелахме му нещата да се подобрят за музея и с взаимни благопожелания си тръгнахме.

Нямахме време да посетим другите места. Отложихме ги за следващо си идване тук. Наистина си заслужаваше да се посети този приказен кът.

Бе около 10 и половина, а аз имах график и схема за изпълнение. Въпреки доволно усмихнатото си лице, моята половинка поднови опитите си за получаване на допълнителна информация, но аз държах на потайността почти до възможно най-последния момент.

Леко маневрирайки из региона, тъй като част от пътя бе затворен за ремонт и имаше отклонения се добрахме до Монтана /старият Михайловград/. Намира се и е административен център на област Монтана. Отстои на около 100 км. от Видин, около 50 км. от Лом и на 38 км. от Враца. Преминаваме транзитно през града, тъй като не бях планувал в графика разглеждането на забележителностите му. А там има какво да се види, като развалини на крепост, различни останки от римско време и други, но ги бях оставил за друго време да го посетим.

За момент се подведох по табела за римска вила и тръгнах да я търся, но необозначеността й и с напредването на времето и силата на слънцето се отказах някъде около селата Стубел и Липен. Опитах се хумористично да се измъкна от неловката ситуация и отлепихме за известно време по път Е79. С висш пилотаж подминах нужната ми отбивка, но не си пролича неловкото ми положение. След известно време спряхме на аварийни да направя сверка със сателита /добре де, картата в жабката – същата работа/ и след село Медовница се отбих към следващата цел. Бях си набелязал “незабелязано” на кои села имам смяна на посоката и се понесохме в обедния пек.

Следва продължение …


Прочетено: 4,454
Хмм...БиваДобреИнтересноИнтригуващо Оценено 1 пъти, средна оценка: 5.00 от 5,00.
Loading ... Loading ...

Тагове: , , , , , ,

Тази статия бе въведена в Sunday, May 31st, 2009 в 12:13 и е публикувана в категория Пътеписи. Вземи RSS 2.0.

Дайте мнение

Име (задължително)(*)
И-мейл (няма да бъде побликуван) (задължително) (*)
Интенет страница
Мнение