10
Jun

Малък подарък, … но от сърце. – част 3

   Публикувано от: Петър Иванов   в категория: Пътеписи

| Първа част | Втора част |

Красотата на пейзажа ни радваше през целия път, сменяйки се планински, равнинен, планински. Навлязохме в местност със много скални образувания. Ако преди това учтиво не бе изказано гласно – то тук вече бях частично разконспириран – Белоградчишките скали. След двадесетина минути – около 12:30 – влязохме в град Белоградчик. Намира се в Северозападна България, във Видинска област, втори по големина след Видин, градът е административен център на община Белоградчик. Отдалечен е на около 55 км. от Видин и около 66 км. от Монтана. И ако Берковица ни заплени, то Белоградчик ни окова завинаги към себе си. Дали понеже имам слабост към планината /сигурно имам корени от планинско племе/, но всяко планинско място ме очарова и се чувствам като у дома си. Но Белоградчик … Там човек се чувства различно – хем нереално малък с тази приказна красота, хем късметлия, че е в момента на това място. Много чист въздух, прекрасна природа, мир и спокойствие, … малки са думите да опишат усещането от това място. Бавно разглеждайки града, се изкачихме до крепоста “Калето” – Белоградчишката крепост. Една от малкото добре запазени крепости в страната ни. С фотоапарат в ръка, с възгласи “Ах” и производните му, се опитахме да обхванем интересните места и гледки на и от крепоста. Забелязваме скалните образувания с причудливи форми, обект на легенди и народни вярвания. В някои от тях разпознаваме прочутите – Ученичката, Дервишът, Мадоната и други, които в неинформиранноста си не разпознаваме по име. Бавно, сякаш изпивайки с поглед всеки отвор, камък и детайл, а и задъхвайки се от трудността на прехода се изкачихме на най-високата точка на крепостта. И там …
И там онемяхме.
Какво чувство …! Какво усещане …!
Въртяхме се на едно място и се опитвахме да запаметим всяка картина от божествено заобикалящата ни природа. Отвсякъде се виждат в далечината планински масиви, а в подножието впечатляващите Белоградчишки скали, обвити с тучна зеленина. По официални данни за по ясна представа – заемат около 30 км. в дължина до 3 км. в ширина. Наистина неописуемо уникално място. Изхождайки от историческите факти за произхода на скалните образувания, искам да добавя, че гледката от дъното на морето те кара да се чувстваш като птица в небето.
Тук ще спра. Няма думи, които да предадат усещането, запленяването и магията на самото място.
След двадесетина минути на трескаво съзерцание, брулени от непрестанния вятър и малко преди да ни впишат като нови скални образувания, с тъга започнахме да се спускаме обратно.
Със загубата на очарованието на гледката, се поддадохме на телесни осезания – а именно слънчево изгаряне. Температурата сигурно бе над 40 градуса, а в чистия въздух се чувстваше и като повече. Погледнах си часовника – около 13:30 ч. Пресмятайки трескаво наум оставащия график бегло си забелязах, че съм изгорял на часовник. Моята половинка съвсем учиво бе изгоряла комбайнеро-интелигентната – на потник.
На входа си взехме поредния печат, купихме много студена вода и се качихме в колата. Погледнах термометъра. 38 градуса. Усещайки ефекта от слънчасването започнахме да се наливаме с вода. От една бакалийка си купихме пресни домати тип “Extra Virgin”, а именно домашно производство на прилична цена. Бавно, снимайки красотата на града, напускаме Белоградчик. “Ще дойдем пак” – успокоявайки се взаимно се отправяме на път.
В движение хапваме малко сандвичи със закупените домати. И то какви домати… , но това е друга тема за размисъл. Наслаждавайки се на одавна забравения вкус на истинския домат се придвижваме леко и се доближаваме до село Рабиша и пещерата “Магура”. Намират се на около 20-тина км. от Белоградчик. Пещерата е една от най-големите в нашата страна.
Около 14:15 паркирахме на малкия оформен паркинг пред пещерата и едвам дишайки от online slots нарастващата топлина, си взимаме билети и поредния печат за посетено място. Научаваме, че преди петнайсетина минути е тръгнала група с екскурзовод и бързайки да ги настигнем се спускаме в пещерния масив. Лъхва ни мрак и хлад. Бавно се спускаме по хлъзгавите стъпала, оставяйки време на очите ни да се приспособят към мрака. Дочуваме отдалечен говор и внимателно ускоряваме темпото. След края на стълбището се озовахме в голяма подземна кухина с огромни размери, в средата, на която забелязахме въпросната туристическа група. Докато се доближавахме до тях, се наслаждавахме на огромните размери на залата. Дочуваме, че се нарича “Триумфална зала” и са открити множество следи и предмети на човешко присъствие и обитаване от ранните бронзова и желязна епохи, както и кости на пещерна мечка, пещерна хиена и др. Приспособявайки се към обстановката, оглеждаме туристическата група и забелязваме само още една млада двойка като нас, една екскурзоводка и голяма група жени около 50-те. Изслушваме края на разказа за разкрити древни скални рисунки и предмети от бита на древните жители на пещерата. Продължайки навътре в пещерния комплекс, научаваме, че “Прилеповата галерия” е отделена с изкуствена стена и превърната в изба, в която се съхранява при отлични условия шампанизирано и червено вино с марка “Магура”. Започнахме да усещаме хапещия хлад на пещерата, а и от от температурната разлика от над 40 градуса до около 12 градуса над нулата започнахме да треперим, сякаш тресейки се в стила на народните хора с леки западни брейк елементи. С всяка фибра на тялото си усещах нарастващото мърморене на моята булка, относно липсата ни на връхни дрехи. Как пък не се сетих! Но разтапяйки се на 40 градусовия обеден пек, едва ли си мислех в онзи момент за дебела връхна дреха, а по-скоро си представях всякакви охладителни неща и дейности. Минахме през залата “Срутището”, заобикаляйки множеството срутени скални блокове, научаваме за стрелбището използвано от партизани в началото на 40 г. на 20 в. и ни разочароват, че разклонението с прочутата “Галерия с Рисунките” е затворено за посетители поради реставрация и консервация. Навлязохме във внушителната “зала на Сталактоните”. Тук се присещам колко бърках в миналото сталактит и сталагмит и решавам да покажа наличие на знания като информирам с професорски тон моята половинка:
Сталактитите са калцитни образувания по таваните на пещери във варовити скали, които нарастват отгоре-надолу, а сталагмитите отдолу-нагоре и когато се съединят образуват сталактоните” – доволно подръпвайки, несъществуващата си брада завършвам аз.
Шшш. Не мога да чуя екскурзоводката. После ще ми разкажеш.” – получавам мъмрене, което ме облива като студен душ и ме превръща като един от гореописаните образувания, но от обзелия ме хлад дори забравям в кой…
С цел да си прикрия възмущението, си изваждам фотоапарата и се опитвам да снимам Големия и Малкия сталактон, с които е свързано и името на залата, но поради слабата светлина, се получава едно невероятно красиво, голямо, черно… нищо. Измърморвам си няколко успокоително нецензурни думи и прибирам апарата, отказвайки се да документирам красотата на околния пейзаж.
“… характерни за тази зала са и сталакмитите “Двата братя” …” – долавям приглушения глас на екскурзоводката, докато разглеждам с интерес огромните изпопадали по дъното на пещерата скални блокове. Навлизаме в “зала на Падналия бор”, наречена на огромния над 11 м. висок и около 6 м. широк паднал сталагмит, във вид на отсечен бор. Друг интересен сталагмит в тази зала е само около 2,5 м. висок и се нарича “Дракона”. В края на залата научаваме, че е най-ниската част на пещерата, която е дори по-ниска от входа на залата с около 50 м. Забелязахме и интересна експозиция като шахматни фигури. Екскурзоводката ни запознава с двата пътя водещи към следвашата зала, единия от които се водел на влюбените и хумористично добава, че често по пътеката минават двама, а излизат трима. Двете двойки, които сме в групата тръгваме ухилени по въпросната пътека, под непрестанните дюдюканията на групичката дами. Излизали трима… да бе. В този студ, мрак, влага и остри скали единственото, което бих получил от половинката си са сериозни критики, ако не и серия от шамари. Дори не си го и помислих. Иначе романтиката на мястото е задоволителна. Пазейки равновесие по опасно хлъзгавия под навлизаме в “зала Тополата”. Тук ни запознават с отвесната “Стена на плача”, в края на която има терасиран на известно отстояние от тавана участък, на който са разположени красиви миниатюрни сталагмити в композиция, с вид на ориенталски град, с право наречена “Багдат”. Красотата им искренно ни изумява. За пореден път през днешния ден удивени прекланяме глава пред най-великия майстор и творец – самата природа. Екскурзоводката ни запознава с оцелелия тънън и висок сталагмит – даващ името си и на самата зала – Тополата. Придвижвайки се към следващата зала се запознахме със забележителни скални образувания като “Кактуса”, “Органа”, “Кът на мечтите” и други. Навлязохме в дебрите на “Тронната зала”. Разглеждайки богатството от скални форми като “Трона”, “Медузата”, “Вкаменения водопад”, “Катедралата”, “Гъбата”, “Език на свекървата” и други. Екскурзоводката разказвайки с лекота за различните образувания, поднася наименованието на дългия и тънък сталактит с известна доза хумор – “езикът на свекървата”, с което сякаш хвърля недостатъчно количество прясно месо на прегладнели лъвове. Групата дами се разделят на тъщи и свекърви в спорове, за това чий език е по-дълъг и хапещ. Гледайки разгарящата се битка, и местейки поглед към спускащият се висок сталактит, ние започваме дори да се чудим, дали не е твърде малък, за да може да претендира за подобно твърдение. Добре че дамите леко премръзнали, уморени и въпреки това с весел подход преодоляват различията си по темата и с голяма доза хумор и с приповдигнато настроение продължаваме нататък. Научаваме за “Фиордите” с прословутото си пещерно “мляко” – карбонатна каша, до което нямаме достъп и не разглеждаме. Достигаме до “Санаториума” – бившата “Тържествена зала”. Научаваме че в средата на 70-те години на 20 в. поради благоприятните си природни условия, залата е била превърната временно експериментално в санаторум за лечение на хора страдащи от бронхиална астма. Обърнаха ни внимание на свода на залата, на “Замъците”, и на различни сталактити, сталагмити и сталактони. Поспряхме на по-хубаво осветено място за по няколко снимки за спомен и се отправихме към “Изходната зала” на пещерата. Бяхме изпълнени с множеството картини от богатството, достойнствата и причините за известноста на Магурата, докато треперещо умислени се насочвахме към осветените очертания на изхода.

Следва продължение …


Прочетено: 3,667
Хмм...БиваДобреИнтересноИнтригуващо Оценено 1 пъти, средна оценка: 5.00 от 5,00.
Loading ... Loading ...

Тагове: , , , , , , , , ,

Тази статия бе въведена в Wednesday, June 10th, 2009 в 19:44 и е публикувана в категория Пътеписи. Вземи RSS 2.0.

Един коментар

Anna Borisa
 1 

Горда съм, че си ми съученик. Искрено се надявам да видя всичко описано с очите си, но дори и да не успея, ти така си пресъздал видяното, че имам чувството, че съм там. Благодаря ти, защото след прекрасния си подарък към твоята половинка и аз съм по-богата.

June 21st, 2009 at 15:57

One Trackback/Ping

  1. Малък подарък, ... но от сърце. - част 5 | Пето измерение    Feb 13 2015 / 8pm:

    [...] Първа част | Втора част | Трета част |Четвърта част [...]

Дайте мнение

Име (задължително)(*)
И-мейл (няма да бъде побликуван) (задължително) (*)
Интенет страница
Мнение