2
Jul

Малък подарък, … но от сърце. – част 4

   Публикувано от: Петър Иванов   в категория: Пътеписи

| Първа част | Втора част | Трета част |

Излизайки, примижахме с очи срещу палещите лъчи на слънцето, и се огледахме в заобикалящата ни среда. Бяхме на малък паркинг, под който се разкриваше красива гледка към спокойните води на Рабишкото езеро-язовир – най-голямото по площ вътрешно езеро в България. Забелязваме малък автобус, който събира туристическата група от дами. За нас уви явно няма място, дори да ни свалят до разклона към входа на пещерата. Екскурзоводката ни казва, че можем или да се върнем обратно през пещерата или да ходим по пътя около 40 мин. заобикаляйки Рабишката могила обратно до входа на пещерата. Поглеждам часовника си – 15:17 ч. След кратко събрание на семейния съвет и с оглед треперещия ни вид, решаваме да вървим по пътя, хем да се стоплим, хем да видим нови неща. След кратък размисъл-сверка с графика в главата ми, усещам че изоставам с времето. Предлагам, за да се стоплим и да се раздвижим да подържаме лек крос обратно до автомобила. Не срещам сериозна съпротива, и въпреки идеята за крос, се оказва че потръчваме като планински козички по неравния асфалт. Скоро така сме се стоплили, че направо сме се стопили. Отново се разтапяме като сладолед под жарките лъчи на слънцето. Забавяме ход. Държейки се за ръка, разговаряйки за видяното и взирайки се в надежда във всеки нов завой за края на пешеходния ни преход, след около 25 мин. достигаме до паркирания ни автомобил. Моето момиче вече е толкова уморено и психически и физически, че дори и не разпитва какво ще правим нататък. Охлаждаме се набързо до една мивка на паркинга и потегляме с песен.

След по-малко от час достигаме град Видин. Той се намира на брега на река Дунав и е областен и административен общински център. Той е и първото голямо българско пристанище по течението на реката. Близо до него е разположен и фериботен комплекс за връзка с румънския град Калафат. Още с наближаването на града бях разконспириран кое беше следващото в списъка, което вля допълнителни сили в изтощената девойка до мен. Радвайки се като малко дете, предусещайки очаквано лакомство, ме насочваше по картата на града как да се ориентирам. Паркирахме около 16:30 пред крепоста “Баба Вида” или “Бабини Видини Кули”. Крепостта е единственият изцяло запазен средновековен замък в България. Служила е едновременно и като отбранително съоръжение и като владетелски замък. Поехме надясно покрай празния ров, търсейки входа. Озовахме се на брега на река Дунав, с малка тясна ивица, и голяма група хора, които се печаха или къпеха в реката, въпреки забраната и на двете по разлепените над главите им табели. Разбрахме че входа е от обратната страна и забързахме натам. В 17 без 15 взимайки билети и поредните печати от будката на входа, учтиво увещавах жената на касата, да ни дадат малко повече време да разгледаме крепостта. По график затваряха в 17:00 ч. Гледайки силно запотеното ми лице, и умората изразена в очите ми, дамата учтиво каза, че ще ни изчакат да приключим с обиколката. С билети в ръка и ухилен до уши, хванах под мишница моята любима и прекрачихме победеносно по каменния мост към портата на крепоста.

Дворът изглеждаше красиво контрастен с затревената площ и около нея плочник и стени от дялани камъни. Решихме за по бързо да спазваме ред и започнахме обратно по часовниковата стрелка, сякаш по този начин щяхме да спечелим допълнително време. Влязох първи в една от приземните стаи и видях вдясно от вратата, че е пригодена за параклис. Прекръстих се и се обърнах да излезна от малкото помещение. На входа ме гледаше втрещена половинката ми. После ми каза, че съм изглеждал много странно – влизам, обръщам се и започвам да се кръстя. След като и тя влезе бавно пристъпвайки в стаята й се разясниха нещата. Следващата стая представляваше музейна композиция на оръжейна, с наредени оръжия от средновековието и с макети на двама бойци разпускайки с игра на зарове. Другите стаи на първия етаж оставихме за края и се качихме на покрива на крепоста. От там се разкриваше невероятна гледка на всички страни. Виждаше се на далеч голяма част от реката и в двете посоки, а от друга страна брега и града. Затревения покрив, с древните амбразури и нововъведения като няколкото оръдия от времето на османско робство, пресъздават неповторима атмосфера. От покрива наблюдаваме група деца, които подготвят представление на театралната сцена във външния двор на крепоста. Изкачихме се малко стреснати и по дървените стълби на кулата. Снимахме се на фона на Дунава и древните амбразури и се спуснахме по друг маршрут отново към първия етаж. Влизаме в подредена с макети стая изобразяваща красиви облекла на рицар, на неговата дама и на малкото им отроче. До тях освен старинния шкаф има макет и на приятно изрисувано конче. Доста по-късно след това разбрахме, че е могло да се снимаме с въпросните дрехи-макети, но тогава не го знаехме. Заснехме изложените експонати и продължихме към следващата стая. В нея са изложени част от документи относно крепостта както и няколко разновидности на военно облекло – ризници, щитове и мечове – и една болярска дреха. Отделяме време да се насладим на изкустната изработка на детайлите, докато обсъждаме доброто решение да се направят такива възстановки като видяните до момента. Преминаваме към следващата стая. Сумракът ни обгръща отвсякъде. Постепенно забелязваме оградена площ, в която има изправена фигура държаща брадва над окървавен дръвник. “Ето го и палачът” – нужен за изпълнение на строгите присъди от миналото. Постепенно забелязваме и дребните детайли, като окачени различни уреди за мъчение, уред за подържане на жарава и други, които допълнително внасят автентичност в общата картина. Забелязваме от лявата страна на стаята решетки, зад които цари пълен мрак. Бавно се приближаваме към тях, опитвайки се да доловим нещо в тъмнината.

Не може да се види нищо.

Опитвам се да провра ръце с апарата с цел да осветя чрез светкавицата тъмната стая. Но свиквайки постепенно с намалената светлина, сякаш изведнъж от нищото изкача ужасен, мръсен и брадясал човек. Моята половинка отскача назад с нескрит ужас и с неистов писък. Аз правя защитно няколко крачки назад, опитвайки се да не изпусна апарата, докато придошлия адреналин започва да “капе” от ушите ми. Виждайки съвсем очевидно и нормално, че никой не се е приближил към решетката, бавно пристъпваме отново. Вече с привикнали очи забелязваме наредбата на стаята, пригодена за тъмница. Отчитаме фигурата, която едва не ни докара инфаркт, да си седи с оковани ръце и крака на около метър и половина от решетката. Много добър макет, който сега осъзнавайки, разчита на разликата в осветеността, и съвсем реално създава движение с отварянето на зеницата при привикване с малкото светлина. Да де! Ама се опитайте в първия момент да мислите рационално. Направо брутален замисъл и прецизно изпълнение. Забелязваме още окован човешки скелет и небрежно търкаляща се забравена и разлагаща се отсечена глава. Явно предишният й собсвеник буквално си я е загубил. Щракайки с апарата въпросната подредба за спомен, осветяваме тъмницата окончателно разрушавайки тайственноста й в нашите очи. Отдъхвайки си от преживяния стряскащ момент и смеейки се на реакциите ни се насочваме към изхода, сбогувайки се с красивата крепост, свидетел и на добри и на лоши моменти от историята ни. Хванати за ръце отиваме към автомобила ни с цел издирване на хотела, в който имахме резервация. След кратко лутане по улиците на Видин, го откриваме на крайречната улица. Паркираме пред хотела, разтоварваме набързо багажа и влизаме да се регистрираме. Поглеждам бегло часовника си отчитайки, че е почти 18:00 ч. Оставяме багажа в стаята и се отправяме тътрещи уморени крака и с къркорещи стомаси към възможно най-близкото заведение. Поръчваме си по бира с обща салата и лека храна. Разпускащи след дългия, изморителен и изпълнен с емоции ден, започваме да коментираме вече със съжаление множеството изживяни моменти. След хапването, културно полято с бира сме се размазали като множеството насекоми по стъклото на автомобила ни. Плащаме сметка, която е поне двойна от нормалното, но явно на крайречната улица, храната е по екологична и високо качество от другите места. Опитвайки се да не нарушаваме настроението си, се отправяме вече влачейки се като прохождащи костенурки към хотела. Може да ви прозвучи странно, но от целия ден, този преход ни се стори най-уморителен и мъчителен. Мимоходом отбелязваме, че освен нашия автомобил на паркинга за момента няма други. В хотелската стая с изненада забелязваме наличието на климатик. В каквито и звезди хотели да бяхме отсядали, до момента не бяхме попадали на климатик. Явно е поради това, че е хотелът е нов. Нагласям климатика на 18 градуса и отивам в банята за охлаждащ душ. Излизайки от банята, след уникалното въздействие на водата, вече се чудя от колко дни са минали от както тръгнахме на път. Докато моята половинка се къпе, се заглеждам в някакъв филм по телевизията, наслаждавайки се на охлаждащите струи на климатика.

Поглеждам си информативно часовника. Наближава 20:00 часа. Борейки се с умората, се опитвам… да си припомня… и подредя графика в главата си за следващия ден…

Следва продължение …


Прочетено: 3,734
Хмм...БиваДобреИнтересноИнтригуващо Оценено 3 пъти, средна оценка: 5.00 от 5,00.
Loading ... Loading ...

Тагове: , , , , ,

Тази статия бе въведена в Thursday, July 2nd, 2009 в 22:34 и е публикувана в категория Пътеписи. Вземи RSS 2.0.

Дайте мнение

Име (задължително)(*)
И-мейл (няма да бъде побликуван) (задължително) (*)
Интенет страница
Мнение